Фототипно издание. Подготвили за печат: Цочо Билярски и Никола Григоров
***
„ ... Има ли въ свЪта народъ, на който по най-жестокъ начинъ да е отнето правото да говори, да се учи, да пЪе на своя майчинъ милъ езикъ?
Има ли нЪкжде народъ, съ чиито религиозни чувства и общественъ моралъ да сж се гаврили управниците му?
Има ли нЪкжде народъ, чиито вЪковни усилия за просвЪта и национална свЪсть бивагъ затрити съ единъ варварски замахъ?
Где е Тоя народъ, който презъ редъ поколЪ-Панчо ния е ималъ стотици училища, черкви, учители, Михайлов свещенци и ученици, и после, въ, „културния" XX, век, остава изведнажъ безъ поменъ отъ всичко това?
Где е тоя народъ, чиито майки вЪчно съ кърпи черни ходятъ, чиито заселища сж обърнати на пепелища и чиято земя е обрасла съ буренъ и покрита съ трупове?
Где е тоя народъ, чийто небосклонъ е постоянно покритъ съ облаци мрачни, предвождани отъ гарвани зловещи?
О, има, има такъвъ народъ! Това е българскиятъ народъ, поста-венъ въ единъ божественъ земенъ край, който отъ всички се нарича презъ низъ вЪкове Македония.
Тукъ, по силата на насилнически договори, които криятъ отъ самото начало фермента на разложението си, на насъ българитЬ е отнето правото да се учимъ и говоримъ на родния си езикъ, да се наричаме българи.
Тукъ всЪки е задълженъ да носи „шайкачъ", за да се манифестира предъ културния европеецъ сръбския колоритъ на Македония.
Азъ се съмнявамъ, не, азъ отричамъ магическата сила на тоя насилствено наложенъ „шайкачъ", символъ на дивъ шовинизъмъ и на ниска култура. Защото сърдцето, кръвьта, езика, играта и пЬсеньта на тия, които по задължение го носятъ, не сж шайкачки, а български. ..."
Панчо
|
