Противно на едно възможно очакване, поезията на Владимир Трендафилов не е „професорска", т.е. не е ерудитска, самодоволно зареяна в простора на безкрайното знание. Тъкмо обратното, тя е поезия на затворените пространства, на възпрените пътища, на безплодните опити за срещи с околните. В нея говори самотният, вглъбен в своите надежди и страхове, затворен в себе си модерен човек. Това я прави строго лична, но тъкмо крайностите на личното преживяване преливат в подвига на споделения опит.
