„Вселената е крайна и все пак няма граници": така Азаря Поликаров предава Айнщайновата концепция за света. Книгата е съставена от есета, които представят различни страни от навлизането на знанието за Айнщайновата физика в българското общество. Те разказват за 1940-те, за връзката между наука, литература и научна популяризация, за ранния опит на модерната физика в „книгите на Поликаров" и в литературното творчество на късния Марангозов, но и за съмненията на онова време.
Знанието за физичния свят води към разбиране за човешкото отвъд мерките на социалното битие. Срещу „нищото" след човешката смърт стои материята, за която няма смърт. Срещу предсказуемата смърт е непредсказуемата игра на сътворяването. Протоплазмената простота на въображението и вярата.
