Книгата е пръв опит за конструиране и дълбинно изследване на философската система на Емилиян Станев, определена като зооантропология.
Макар да е фокусирано върху ранната анималистика на писателя от 1930-40-те години и особения, философски натоварения образ на животното в нея, изследването чете „целия" Станев. За пръв път се обръща специално внимание върху най-късния период в творчеството му от 70-те години (т. нар. „последни разкази") като израз на страстна ангажираност с глобалните проблеми на „епохата" и преди всичко като опит за морална философия на науката.
Късният Станев теоретично рационализира и аргументира онова, което ранният анималист-художник е осъществил спонтанно и донякъде несъзнавано в прозата си за природата и животните.
Немският философ Хайдегер също е обект на изследване наред с българския писател. Специален акцент е поставянето му в контекста на Изтока (Дао) и на разбирането на природата и битието, близко до което е и Станев.
