В началото на 90-те години на миналия век човечеството преживя демитифицирането и краха на много от своите извечни утопични вярвания. Латинска Америка не остана назад от сложните процеси.
В тази книга се разглеждат някои проблеми, възникнали въз основа на конфигуриралия се специфичен текстови корпус в испаноамериканската литература, т.нар. literatura testimonial, която се наричат „литература на свидетелството“, за да бъде отграничена от безспорно сходни, но не напълно идентични явления, познати с названия като „документално-художествена литература“, „литература на факта“, «non fiction» и др.
През един период, който обхваща приблизително четири десетилетия от ХХ век (от средата на 50-те до към края на 80-те години), в Латинска Америка беше публикувано огромно количество текстове, най-често под формата на книги, които изрично и недвусмислено се обявяват за „свидетелства заради самите себе си“. Става дума за много разнородни публикации, които „прехвърлят“ и „размиват“ границите между различните дискурси и не зачитат жанровата институция, като за пореден път ни карат да се замисляме за това, какво е „литературността“.
