Поезията на Александър Геров си остава една загадка – силна поетическа отдаденост и рядка емоционална се срещат в един добър, артистичен и по своему затворен човек. Същевременно, което е парадокс, именно поетическият заряд го прави свободен – от всичките социални принуди, на които е бил подложен, от доктрини, които е защитавал, но в които е загубил вяра – чрез самия му стремеж към трансцендентното. Този стремеж го отвежда в селенията на поезията, тя става за него утеха, пристан и ярост, сърдечен порив и изход.
