И сега предпочитам да отговоря на този фундаментален въпрос за вътрешната идентичност на човека с мълчание. Но такъв рефлекс не ми отива...
Преди четвърт столетие Ахмед и Доган бяха в хармонично единство - с явен превес на Ахмед, но в съгласие със света на Доган. Това беше въпрос на свободен избор. Но впоследствие Доган надделя, и дори се опита да обсеби Ахмед.
Двата логоса - този на философа, и този на политика, търсеха общ мисловен и дейностен дискурс, но това не винаги ставаше безпроблемно.
Доган се превърна в проекция на политическия социум. Ахмед беше само подходящ култивиран материал на тази необходимост.
Постигането на нова хармония предполага смяна на екзистенциалните полюси, или намиране на общ полюс на наличните полюси в друго духовно измерение, което неизбежно поражда сътресение и ново начало.
Но всъщност, може би, това е смисълът на пътя: постоянно да , търсиш и намираш себе си, неуморно да пътуваш към битието и събитието в себе си...
