Обект на настоящото изследване е образът на женските коси в българската лирика на XX век, а основната цел е да бъдат извлечени разнообразни варианти на символизация на разглеждания образ. В основата на неговия тематичен интерес лежат подбудите, притеглили редица поети към този - донякъде причудлив, донякъде екстравагантен - визуален конструкт, чието наличие обаче се очертава като закономерна специфика, понякога граничеща с фиксацията, на отделни направления, течения и индивидуални творчески линии в световната литература и изкуство.
Първоначалният импулс, отвел към тази проблематика, дойде от любовната лирика на Яворов, и по-точно -от второто стихотворение на фолклорно стилизирания цикъл „Хайдушки песни" със запомнящия се женски образ, който то изгражда в духа на народната песен:
Да бяха, либе, да бяха,
да бяха злато ковано
твоите руси косици...
Мяна бих сторил мило за драго
