Защо сънуваме толкова много, а си спомняме толкова малко? И то само кошмарите! Преследват ни тъмни сенки, настигат ни уродливи същества, лутаме се в тесни коридори, в които въздухът ни свършва, а крайниците ни се движат все по-сковано и тежко сякаш сме обречени. В 4.50 сутринта. Кога започваме да виждаме в жълто? Или в... черно-бяло? От какво се пораждат болката и тъгата? Чиста биохимия ли са или...
Тази книга щеше да е само автобиографична, ако в нея нямаше и голяма
доза фантастичност, няколко изцяло криминални сюжета и щипка хорър. Но нима животът ни не е тъкмо това?
В кратките измерения на болката прелитат спомени и изпълзяват страхове. Но по-важното е нито за миг да не се отказваме от въображението си.
