Местата на памет са преди Всичко останки. Крайна форма, където е останало съзнание за честване в историята, която го налага, защото го игнорира. Понятието се появява вследствие на деритуализация на нашия свят. Това произвежда, определя, установява, конструира, постановява, поддържа изкуствено и волево една общност, която е дълбоко устремена в своята трансформация и обновление. В този процес по принцип новото се поставя над бившето, младото над старото, бъдещето над миналото. Музеи, архиви, гробища и колекции, празници, годишнини, договори, протоколи, паметници, светилища, сдружения - това са свидетелства от друга епоха, илюзии за непреходност. Оттук и носталгичният характер на тези благочестиви, патетични и смразяващи начинания.
Местата на памет се раждат и живеят от усещането, че няма спонтанна памет, че трябва да се създадат архиви, да се поддържат годишнини, да се организират чествания, да се произнасят надгробни слова, да се заверяват нотариално документи, защото тези действия не са естествени. Те се изграждат вследствие на тази взаимовръзка: моменти история, изтръгнати от движението на историята, но в последна сметка върнати в него. Това вече не е истински живот, не е и пълна смърт, подобно на мидите от морския бряг, от които се е отдръпнало морето на живата памет.
Пиер Нора
|
