Душата ми прилича на хралупа,
в която между пластовете шума
се крие не една вълшебна дума
и свило се под паяжина, дреме
зверчето на изгубеното време.
Сега съм неочаквано самичък,
забравен тук, под покрива едничък,
самичък край огнището, в което
изгаря на едно дърво сърцето,
загледан през прозореца в безкрая,
където стогодишни псета лаят
и тихо, нереално, безметежно,
красиво, възхитително и нежно
вали полека сняг,
великолепен сняг...
*** Петър Анастасов е поет, журналист, театрален драматург и издател, носител на редица национални награди за литература, сред които Награда на българските писатели (1983), Награда "Изворът на белоногата" (2004), Награда "Валери Петров" (2020) и др.
