Поезията на Добрин Добревски е изповедна, но и картинна. Нейната асоциативност е многопосочна, тя носи загадъчност и тъжна красота. Времето, в което разглежда самотата, тече бавно като във филм на Тарковски.
Стихотворенията спират вниманието ни върху човешката тревожност, върху бягството от една действителност към друга, върху ранимостта на човешката душа. Чуваме поетичен глас, който се вслушва в паметта и показва как може да се придава неочаквано друг живот на важните моменти – онези, които ни променят.
