„Театърът е любов, театърът е чудо.
Ани Васева знае повече от нас, защото тя е едновременно дете и безкрайно старо същество, прастаро като вселена, стигнала до предела на знанието, малка като дете, което всеки ден отново преоткрива посоките на света на всеки ъгъл. В Театъра на чудесата този парадокс, това чудодейно съвпадение, тази почти непосилна задача – да се живее и да се твори, когато едновременно усещаш премазващата, непосилна тежест на света и неудържимата безкрайна лекота, веселие на сферите, отвличащи в пространства, в които се реем сред облаци, сред метeори и крилати кучета – се сдобива с тяло. Чудото се сдобива с език.
Къде е началото на философията? Свързано ли е то с опита? Каква е връзката на философията с творчеството? Всеки, който е изживявал философията в тялото си, знае, че там, където опитът навлезе в себе си, където дълбае и пресича тялото, където в тялото чудодейно стават възможни неизброимите тела на света, тела, обитавани от безтелесни и невъобразими продължения, там, където опитът надскача себе си в нови измерения и в нови тела, се явява философията. Ето защо Театър на чудесата е не само споделен синтетичен опит за театъра, интензифициран като рефлексия; Театър на чудесата е израз на измерението на театралния опит, в който тетралният опит надскача себе си, ставайки опит за живота и света.
Театърът на чудесата не е нито апология, нито възхвала на театъра, нито алегория на живота, наречен „театър". Този текст с протеична жанрова форма – нито изповед, нито манифест, нито теоретична рефлексия, нито равносметка, а всичко това наведнъж – осъществява трансформация на опита; така опитът-театър прераства в опит-рефлексия, а опитът-рефлексия във философия. Но и в споделяне на опита, в което разликата между обекта и субекта трепти, в колебание и неразличимост; тя е като мембрана, като фронт, през който прибягват блуждаещи огньове, неприкрити страсти и съкровени тайни.
Твърде много се е говорило за връзката на театъра с политиката – всъщност откакто се говори за „изкуство" и „политика", тоест поне от Платон насам. В тази книга се говори твърде малко експлицитно за политика (както, между другото, и в представленията на Метеор). Това обаче едва ли отнема от дълбоката ѝ политическа сила. Обръщането към политическа (критична, социална) тематика често пъти не е резултат на дълбока необходимост, на обземането от изискването за справедливост, а е чисто и просто валидиращ дискурс, дискурс, който осигурява достъп до каналите, по които циркулира форматираната стойност – достъп до циркулацията на символни и реални капитали. Ето защо, ако Театър на чудесата е същностно политическа книга, то това е, защото не може да съществува политическа позиция, още по-малко достойна политическа позиция или действие, без осмисляне на условията на собствените ни критически действия и на техните залози, на условията, които ги правят възможни. А работата на Ани Васева с Метеор никога не е правила компромиси по отношение на собственото си условие. Именно в това си измерение Театър на чудесата е и философска, и политическа книга. С това тя е пример за устояването на политическото.
Волята за промяна, желанието за преобръщане на телата, за метаморфоза, изискват на първо място да се устои в изискването на справедливостта. Едва ли е случайно, че Ани Васева написа книга върху театъра и истината: истината е възможна единствено чрез устояващо действие, според собственото ѝ изискване. Ето защо творчеството има неразривна връзка с метеороонтологията, с изискването на метеорите, с прорязващия блясък, с истината, която се тъче, която е събитие, светкавица, разрив, но и задача и устояване в тази задача.
Театърът на чудесата е един възможен театър, един възможен живот. Но той е и един необходим театър, той е един необходим живот.”
- Боян Манчев |
