В чудния свят на писмената, на буквите ме поведе първата ми учителка Александра Чанкова през есента на 1956 г. в Ивайловградското село Планинец. Аз, безписменото пастирче с платнена омастилена торба през рамо, вървях пеш към училището, пристигах също тъй пеш от близкото селце Сборино, основано от беломорски преселенци (Голям и Малък Дервент — близо до Долно Луково, Ивайловградско) през 1925 г., когато е роден баща ми Вълчо Петров Кенанов. В същия граничен край — в село Драбишна учителят Иван Бандев ме научи да владея отлично граматиката на българския книжовен език (V—VII клас) и да пиша писмени съчинения по зададена тема. В хасковския Техникум по механотехника поетът Янко Димов стана мой учител по литература. Ако Радио София чрез поета Иван Тренев озвучи моите юношески стихове, то на Янко Димов и на Иван Николов дължа моето литературно/печатно „прохождане" във вестник „Хасковска трибуна". И на двамата дължа признателност за литературните им уроци. Събирах техните книги с вътрешно намерение да напиша редове за тях — сега изпълнявам дълга си към Янко Димов.
Спонтанно, макар и с елементи от метода на „бавното" филологическо четене, на следващите страници в 6 неозаглавени раздела споделям, с удивление и преклонение, записаното си съпреживяване на драматичната изповедна лирика от Янко Димов.
