Балканската освободителна война на България срещу Турция (1912-1913 г.) и VII пехотна рилска дивизия, Явор Тодоров, Община Дупница, 2023

Балканската освободителна война на България срещу Турция (1912-1913 г.) и VII пехотна рилска дивизия

Автор: Явор Тодоров
Раздел: Български мемоари и биографии, Военна история и техника, разузнаване, България след Освобождението до 1944г., Фотография, Македония. Македонско движение
Издателство: Община Дупница
Народност: българска
ISBN: 9786197113969
първо издание, 2023 год.
твърди корици, 366 стр.
Цена: 40,00 лв

Прикачен файл:

„В моятa махала „Бешика", в къщата на родителите си и на неговия чичо Яне Сандански живееше един изключително достолепен възрастен мъж, когото всички – стари и млади – с нескрито уважение наричаха бай Иван Сандано.
Тяхната къща, в която той живееше заедно със своята сестра Веса, беше потънала сред двор, пълен с люляци, божури, рози, трендафили, лалета, нарциси, димитровчета и всякакви други цветя, за каквито се сеща човек. Той винаги при хубаво време стоеше до желязно-кованата входна врата, а понякога и в отсрещната квартална кръчма „Ловджийска среща". Около него винаги се събираше голяма компания, защото той имаше какво да каже, да разкаже за своя чичо Яне Сандански, в чиято чета и самият той, макар и за кратко, е участвал, за това – как чичо му го изпраща да учи във френски лицей в Цариград.
Моят баща много често се отбиваше при бай Иван, с когото прекарваха часове в разговори. На някои от тях баща ми ме водеше и мен. При една такава среща у тях, която баща ми е отбелязал в дневника си на 15 юни 1965 г., домакинът отвори един голям шарено изписан сандък и извади патрондаша на Яне Сандански. Подари ми го със заръката някога да отиде в градския музей.
При него често заварвахме друг един четник на Яне - Петър Туролинков – бай Пешо Туролинката. Когато се наложеше да извади своя джобен часовнк, сякаш в очите му лъсваха хиляди мълнии и проронваше: „Когато бях четник при Яне, той ми го подари!”
Веднъж при бай Иван видях съпругата на Тодор Паница – Екатерина. Заедно с моето семейство Екатерина Паница, бай Иван и Димитър Зографски със свои приятели от Горна Джумая отидоха в град Мелник. В града при това посещение се провежда едно непринудено тържество. От това тържество у дома имаме запазени няколко снимки.
В нашето семейство бяха издигнати в култ няколко имена: Яне Сандански, Гоце Делчев и поета комита Пейо Яворов. Първата прочитна книга, която прочетох като ученик, току-що научил буквите, бе „Хайдушки копнения” от Яворов.
Срещу нашата къща живееха баба Василка и дядо Коле Железнички. Самата им фамилия Железнички показваше, че те са преселници от старото село Железница. Баба Василка ни разказваше приказки, а дядо Коле си спомняше за времето, прекарано в редовете на българската армия по фронтовете и войните.
Само една къща по-надолу живееха Лозунковите. Дядо Георги Лозунков ни показваше кавалерийската сабя и от двамата с дядо Коле Железнички и още като деца слушахме за Булаир, Брегалница, Щип, Рупелското дефиле, Кочани, Трикери, Солун и много други. Дядо Георги Лозунков като кавалерист, а дядо Коле Железнички – като пехотинец, разказваха за своите подвизи, за победите над турците, което за нас, децата, беше повече от всичко, което дотогава ни се разказваше за войни, за фронтове, за войната, с която се освобождаваха братя и сестри българи оттатък турската граница.
До къщата на дядо Георги Лозунков бе къщата на дядо Сотир Ангелов Руев – дядо Сотир Капитано. При едно сражение по време на Балканската война неговата рота е обградена от турската армия. Той по това време е с чин „фелдфебел". В сражението загиват командирите на ротата. С точната си стрелба и героично поведение той не само съумява да спаси ротата от унищожение, но и, повдигайки самочувствието на войниците и с командата „На нож!", успяват да прогонят турците. За това негово геройство той е произведен директно в чин „капитан". При празници и поводи за отбелязване на неговото достойно поведение пред къщата му пристигаше файтон. Той, облечен в униформа и с калпак с лъвче на него, се качваше на файтона, а за нас, децата и за цялата махала бе истински празник. Много често той ни разказваше за войните на нас - децата, които го слушахме с отворени уста. Всички негови наследници вече прибавяха към името си фамилията Капитански. А за нас той завинаги остана дядо Сотир Капитано.
Като ученик в гимназията с моя добър приятел Андрей Попов често ходехме у тях. Неговата майка Мария бе от Лабутовите. С тях живееше и дядо Георги Лабутов, който често ни разказваше за своя генерал (генерал Георги Тодоров). Той никога не го споменаваше по име, а винаги: „нашия" или „моя" генерал. Разказваше за офицерските балове, за войната, за Солун и за царя.
Внукът на отец Сакеларий (прадядо на моята съпруга), който посреща начело на гражданството с хляб и сол майор Орлински при освобождаването на Дупница от турско – Александър (Цане) Сакелариев няколко години преди Балканската война емигрира в Аржентина. Там успява да се устрои добре – той е добър художник и като такъв се налага като много търсен десенатор на платове. Наред с това с негов приятел си устройват ферма в Аржентина. Научавайки за обявяването на Балканската война, той се освобождава от всичко там, оставя го и с първия възможен транспорт се прибира в България, за да се включи в редовете на Българската армия.
Моят дядо по бащина линия Тодор Г. Пармаков много често ми разказваше спомени за своя баща Гоге Пармаков, който като войник от 13-и Рилски полк е изминал целия този път от с. Таваличево и Кадин мост до Солта и Булаир. Дядо Гоге разказва особено увлекателно за боя при Булаир, където заедно с неговия съселянин и взводен командир Тодор Цеков Севдин (Тавалички) попадат в най-тежкия участък на боя при Пресечената могила.
Защо разказвам всичко това? Защото още от най-ранна детска възраст имаше от кого да чуем за геройството на нашите деди, но по-важното е, че ние никога не го забравихме, никога не го изтрихме от нашата памет.
И това, че днес се връщаме към тая героична част от нашата история, е заради тях, заради нашите предци.
Заради тяхната памет!”

- из предговора