Българите в техните исторически, етнографски и политически граници 679 - 1917 (атлас от 40 карти), Димитър Ризов, ГУТА-Н, 2024

Българите в техните исторически, етнографски и политически граници 679 - 1917 (атлас от 40 карти)

Автор: Димитър Ризов
Раздел: Извори и документи, Българска история на чужди езици, Българска културология, етнология и фолклор, История - други, История на България от древността до наши дни
Издателство: ГУТА-Н
Народност: българска
ISBN: 9786197444896
първо издание, 2024 год.
меки корици, 136 стр.
Цена: 40,00 лв

Прикачен файл:

Оригиналът на книгата „Българите в техните исторически, етнографски и политически граници” от Димитър Ризов - царски пълномощен министър в Берлин, представлява атлас с 40 карти на Европа и Балканите, съставяни от изтъкнати чуждестранни изследователи, от различни епохи - като се започне от Европа през времето на Каролингите и се стигне до България в началото на ХХ век, и е издаден за първи път в Берлин през 1917 година. Настоящото издание съдържа предговора на Д. Ризов към атласа, картите, както и приложени към тях текстове с исторически справки на български, немски, френски и английски език.

***
„Великата война бавно и плахо се приближава към своя край. Лойд Джордж бе прав, когато каза: че тази война е най-великата човешка катастрофа след потопа. Ала малко съмнение има, че тая война може да стане и най-великото благодеяние, което човечеството познава, ако тя успее да тури край на войните, или, поне, да даде на всички народи един дълготраен и мъчно нарушим мир. При едно само непременно условие: войната да свърши преди тя да е изтощила живите сили на воюващите, преди да е разточила техните народни богатства и преди да е компрометирала на цели десетилетия тяхното икономическо развитие. Напразни са заканите и заплашванията на някои държавници с една близка нова война: политическа или стопанска - след свършването на сегашната опустошителна война. И воюващи и неутрални така са уморени от войната, толкова са петимни да видят нейния край, тъй са жадни наново да вкусят благата на Христовия мир, щото било би невероятно и недопустимо да се предположи, че е възможно въвличането на някой народ в една нова скорошна война от каквото естество и да би била тя. Върлуващата сега война ще остави такива страшни рани в живота на воюващите народи, щото немислимо ще бъде да се заличат те скоро и успешно, ако още в първите години не се посветят на това всичките народни усилия. Даже като неизбежна психическа реакция, предстоящата колосална творческа работа на воюващите народи не може да не вземе връх над разрушителната и пакостната човешка деятелност. Не трябва да се забравя, при туй, че тая война е един велик зрелостен изпит за всички воюващи, които узнаха от нея своите качества и своите недостатъци, своите добродетели и своите пороци, своите права и своите илюзии, та нищо по-естествено не ще бъде от страстта, която ще ги обхване след войната - да изправят своите недостатъци и пороци, да култивират своите качества и добродетели, да се излекуват от своите илюзии и да консолидират своите права. Не по-малко е за очакване, че един от главните резултати на тази война ще бъде както би казал Ницше - една „преоценка на всичките ценности“, включително и етическите, така че трудно ще е на вилнеещото сега човеконенавистничество да продължава своите оргии. Мене се дори чини, че тържествуващите днес нехристиянски чувства на злоба, ненавист и отмъщение ще угаснат твърде скоро след войната. Общите страдания на воюващите народи в тая война, невиновността на самите народи в нейното избухване, нещастията, които те си причиниха един другиму, благородния срам за проявените от тях жестоки инстинкти и общото задоволство, най-после, че те са се добрали до толкова жадувания мир -всичко това не може да не сближи тия народи и да не ги накара да съжалят за станалото. А над всичко туй отгоре ще дойде и съзнанието, че те са рушили скъпото наследство на своите праотци и са опустошавали оная величава Европа, която е главната лаборатория на общосветската култура, цивилизация и прогрес, което не може да не допринесе за пълното примирение между воюващите народи. Само че за постигането на всички тия резултати необходимо е: сключването на един справедлив мир до възможните предели на човешката справедливост; един мир, който да не даде на никой народ властно надмощие над другите народи; един мир, който, ако не задоволи всички, то поне да не бъде за никого непоносим и позорен.
На какви основи може и трябва да се съзида подобен мир?
Отговорът на тоя сложен и деликатен въпрос отвлякъл би ме далеч от моята скромна задача. Па и работа е на много по-компетентни от мен да дадат тоя отговор. Като син на оная Македония, която е неволна виновница за двете Балкански войни през 1912 и 1913 години и, може би, косвена виновница за днешната велика война, аз ще се огранича само да укажа основите, върху които може и трябва да се съзида такъв мир за Балканския полуостров. Но, за да стане ясно, какъв мир може да успокои Балканския полуостров в бъдещето, необходимо е да се припомнят тук: причините, които са нарушавали до сега мира на Балканите и усилията, които са били направени в миналото, за да се обезпечи тоя мир.
От много дълги години Балканският полуостров е главния източник на раздори между великите европейски държави. Всичките войни, които Русия е водила с Турция от ХVIII век насам, са имали за театър и обект Балканския полуостров. Хроническата неприязненост между Австро-Унгария и Русия произлизала, предимно, от трудно-примиримите интереси на държави на Балканите. Даже старата вражда между Англия и Русия - на която вражда сегашната война тури временен край — се е създала и подклаждала от стремежа на Русия да завладее Цариград и Дарданелите чрез турянето под свое фактическо покровителство на Балканския полуостров. А след като сегашните Балкански държави заживяха собствен политически живот, Балканите станаха нова арена на раздори и между самите тия държави. Особено пък, когато България биде освободена (през 1878 г.) и, по едно нещастно решение на Берлинския конгрес, бидоха откъснати от нея цели области и раздадени на нейните съседи: Македония на Турция, Нишката област на Сърбия и Добруджа на Румъния. Тая голяма грешка на европейската дипломация и изостри до непримиримост раздорите между Балканските държави. С даването Добруджа на Румъния, последната се вкара в Балканския полуостров, на който тя никога не е принадлежала, и понеже Добруджа бе дадена на Румъния в замяна на отнетата ѝ Бесарабия, то за Румъния се създаде съблазънта да се стреми към нови завоевания в Балканите. Същото почти се случи със Сърбия. Получавайки българската Нишка област, като военна компенсация за участието ѝ в руско-турската война през 1877-1878 години, у Сърбия също се възбуди апетита да се разшири и в българска Македония. А Гърция и така живееше отдавна със своята „велика идея“ да възкреси старата Византийска империя и да се настани в Цариград. Разбира се, че съперничещите Велики Сили в Балканския полуостров - главно, Русия и Австро-Унгария а за Румъния не пропуснаха случая да се възползват от всичките тия апетити на Балканските държави, за да засилят раздорите между тях. И не дълго след тая война, те насочиха своите усилия в две направления: от една страна, се концентрираха териториалните аспирации на Сърбия и Гърция в Македония, в триъгълника Силистра-Русе-Варна; от друга страна, те не настояха пред Турция да въведе в европейските си провинции реформите, предвидени от 23 член на Берлинския договор, които реформи можеха да турят край на съперничествата и раздорите в Балканския полуостров. Английският империализъм и френският „реванш" също не пропуснаха случая да използват тая благоприятна и за тях ситуация. По тоя начин, заинтересуваните велики държави успяха да преобърнат Балканския полуостров в едно огнище на размирици и въстания, гдето тлееха бъдещите войни. И от десетилетия насам Европа живееше под терора на Балканите, очаквайки всяка пролет да избухне там някое въстание, последвано от война, която лесно можеше да обхване цяла Европа, както се и случи в 1914 г. Случи се даже нещо повече: войната обхвана едва ли не целия свят.
Онеправдани и разпокъсани в Берлинския конгрес, българите съзряха навреме опасността, която заплашваше не само тяхното национално обединение, но и тяхното политическо съществувание. И те прибързаха да прогласят през м. септември 1885 г. съединението на двете разделени Българии — северна и южна, за да могат, и по-добре да бранят границите си спрямо Румъния и Сърбия, и по-сериозно да се занимаят със съдбата на Македония. Ала това толкова естествено съединение, което не възмути даже Турция, чиито интереси бяха засегнати от него, не се хареса на Сърбия, и, в името на „равновесието на Балканите“, тя се опита да го осуети, като нападна България през нощта на 1/13 ноември с. г. За нейно нещастие, тя биде победена в 13 дена и принудена да търси мир. Българите, обаче, не се опиха от своята победа над Сърбия. В постоянния си стремеж да живеят мирно с другите народи, особено със своите съседи те сключиха със Сърбия един мир, без „анексии и контрибуции“. И наскоро след туй, те изтъкнаха най-справедливия и най-практичния лозунг за едно споразумение върху Македония между заинтересуваните в нея Балкански държави. А именно автономията на Македония гарантирана и приложена под покровителството на всички Велики сили. Но Сърбия и Гърция се обявиха против автономията. Сториха те това, защото знаеха, че Македония е населена от българско мнозинство, което, при един автономен режим, лесно можеше да даде българска физиономия на цяла Македония и нямаше да чака много, за да я присъедини към Българското Княжество, както стана с южна България в 1885 г. При тая опозиция на сърби и гърци против автономията на Македония, македонските българи решиха сами да извоюват автономията си с оръжие в ръка. За тази цел, те скоро покриха цяла почти Македония с революционни комитети и започнаха неравната борба с Турция чрез своите революционни чети. Самата България, която бе съзнала невъзможността да се въведе автономия в Македония без война и без едно споразумение между заинтересуваните Балкански държави - поне между България и Сърбия - устреми своята деятелност и в двете тия посоки. Наедно с приготвянето на българската армия за евентуална война, България взе инициативата за едно споразумение със Сърбия върху Македония. Първият опит за туй, направен през 1897 г., не можа да успее, защото Сърбия не искаше и да слуша за автономия на Македония, а настояваше за нейната подялба между България и Сърбия. Разбира се, че никое българско правителство тогава не можеше да пристане на такова Соломоново решение на македонския въпрос, и България предпочете да остави цяла Македония в турски ръце до по-благоприятни времена. Тоя неуспех, обаче, накара македонските революционери да ускорят своите приготовления за едно въстание, което и избухна в Битолския район през лятото на 1903 г. Въстанието трая около месец и, както трябваше да се очаква, биде потушено в кръв и огън: около 200 български села бидоха изцяло или отчасти опожарени, около 5000 въстаници паднаха в борбата и затворите бидоха препълнени със заподозрени българи от въстаналите местности. При все туй, въстанието даде един наглед много важен, но в същност твърде скромен резултат: Великите сили се видяха принудени да наложат на Турция една международна реформена акция в Македония. Ала научена от историческия опит да не очаква нищо съществено от една европейска акция, неподдържана с въоръжена сила, България реши да направи втори опит за едно споразумение със Сърбия през пролетта на 1904 г. Но и тоя опит не успя напълно, макар и да бе сключен тогава формален съюз между България и Сърбия. А опитът не успя по същата стара причина: че Сърбия не скланяше автономията на Македония или, по-право, скланяше на една осакатена автономия, като настояваше, щото Скопския окръг да се признае, че е част от "Стара-Сърбия“, а не от Македония една географическа ерес с много тежки политически последствия. За щастие, наскоро след това дойде младотурската революция от 1908 г., която, още в първите си месеци, ликвидира европейската реформена акция в Македония. А малко по-късно започна и една ултра националистична и пан-мюсюлманска политика, която целеше: да измени етнографичния състав на Македония, като я очисти от нейната опасна българска интелигенция и преобърне българското мнозинство в малцинство чрез една насилствена емиграция, та, по тоя начин, да направи неоправдана и безпредметна всяка българска война за нейното освобождение. Пред тая грозна опасност да се изгуби цяла Македония, българското правителство реши в 1911 г. да направи нов опит за споразумение със Сърбия, трети по ред. След дълги преговори съюзът биде сключен и има за резултат първата Балканска война през 1912 г. Веднага след сключването на тоя съюз, България взе инициативата и за сключването на съглашения с Гърция и Черна Гора, по силата на които и тия две държави взеха участие в същата война. Останалото е добре известно на всички, тъй като събитията са още пресни в паметта на всекиго. Крайният резултат от всички тези съюзи и съглашения бе трагичната втора Балканска война през 1913 г., която свърши с Букурещкия договор и с ограбването на България.
От тая поучителна история, разказана тука в нейните главни епизоди, мисля, че могат се извлече следните положения и заключения:
Че Балканският полуостров от много дълги години насам е бил главното огнище, отгдето са идвали искрите, що са разпалвали повечето от войните в Европа, и които искри запалиха и сегашната велика война. Следователно, неговото умиротворение е необходимо, за да се осигури мирът в Европа.
Че Балканският полуостров е могъл да бъде такова огнище, защото не е бил кристализиран национално, политически и икономически.
Турция, на която той принадлежа около пет века, го владееше само със своята военна сила; а след освобождението на Сърбия, Гърция и България, голяма част от територията на Балканския полуостров остана в турски ръце и стана обект за завладяване от Балканските държави и за съперничество между Великите сили.
Че всичките опити за умиротворението на Балканите през последните 40 години са били правени само от България - единствената Балканска държава, която се е стремила за едно споразумение със своите съседи (преимуществено със Сърбия), и която е направила три формални опити за осъществяването на такова споразумение.
Че за постигането на тая цел, България е била готова да се откаже дори от обединението си с Македония, като е приставала да се образува от нея автономна държава, която да служи за съединително звено между Балканските държави, и, като самостоятелна политическа единица, да влезе в една бъдеща Балканска конфедерация.
Че за същата цел, България е даже склонила в 1912 г. да се отсече къс живо месо от нейния национален организъм, като се е съгласила да се остави на Сърбия част от българска земя в северна Македония. Че все за тая цел, България не е повдигала никога въпрос за своите земи в Добруджа и в Нишката област, които земи, както се каза вече, бидоха анкетирани от Румъния и Сърбия, като военна компенсация за участието им в Руско-Турската война през 1878 г.
Че България винаги е аспирирала само на земи: които са ѝ принадлежали в миналото, с които тя е делила турското робство цели векове, и които са били признати за български от всички авторитетни пътешественици в Европейска Турция, от самата Турция и от Великите сили в тяхната Цариградска конференция през 1876-77 гг.
И, най-после, че легендата за някакъв си стремеж на България да наложи своята хегемония на Балканския полуостров - легенда измислена от гърци и сърби през 1913 г. - е една от най-несъстоятелните и най-коварните клевети, които са били хвърляни някога върху един народ.
Когато се знае всичко гореказано, не е вече особено трудно да се отговори на въпроса: върху какви основи може и трябва да се съзида един дълготраен мир на Балканския полуостров? Аз ще рискувам да отговоря на този въпрос, като изкажа по него само своето лично мнение, което не ангажира никого. И ще се опитам да сторя туй, ако не с пълно безстрастие, то поне с едно човешки - възможно безпристрастие.
И така: умиротворението на Балканския полуостров е възможно само, ако се кристализират Балканските държави национално, политически и икономически. Такава кристализация може да стане само, когато тия държави влязат в своите окончателни граници. Определението пък на тия граници трябва да стане върху следните основни начала: границите да бъдат по възможност естествени, да вместват в себе си респективните народи в техния национален състав, да обезпечават тяхната икономическа независимост, да отговорят на техните исторически традиции и да не противоречат на правото на всеки народ за самоопределение. Само по себе си се разбира, че прилагането на тия основни начала при определението бъдещите граници на Балканските държави не може да бъде математическо, и, следователно, ще бъдат неизбежни някои корективи и компромиси, които, може би, ще съставят малко едно отклонение от самите тия начала. Но не трябва да се забравя: че идеални граници са невъзможни за континенталните народи, както е невъзможно да не се държи сметка и за военните резултати на сегашната война.”

- Д. Ризов, из предговора