Книга се занимава с връзката между националната идентичност и театърa като цялостна социално-символна практика. В нея се търси отговор на въпроса как театърът участва в изграждането на националната идентификация от създаването на модерната българска държава до установяването на комунистическия режим в България през 1944 г., но и как театърът е използван за нейното пренасочване от комунистическата партия и държава до 1989 г. Обяснява се защо „Молиер по неволя трябвало да вземе участие в нашата черковна борба“, защо ръката на Н. О. Масалитинов става „вълшебна“ и как така Вазовите хъшове може да бъдат дори петдесетгодишни.
***
СЪДЪРЖАНИЕ
Предговор
I. ТЕАТЪРЪТ КАТО НАЦИОНАЛЕН ИНСТИТУТ
Мястото на драмата и театъра Във формирането на националната култура според Боян Пенев
Национално и универсално: Разбирането за национална култура и за национален театър - Славейков и Андрейчин
Как се отнасят авторите на Хиперион към идеята за национален театър и драма?
Езикът на националния мит
Трансформациите в патриархалния ред
II. ТЕАТЪРЪТ КАТО ИДЕОЛОГИЧЕСКИ ИНСТИТУТ
Пренасочване на националната идентификация от комунистическия режим в България през 1944-1950 г.
Директорите като драматурзи, драматурзите като директори. Новите институции, принципи и агенти, или как се променя репертоарът на НТ „Иван Вазов“ в периода 1944-1956 г.
Институционалният натиск върху актьорското тяло
Герои и актьори: Forever young
Любов и драма: Драматургични и сценични парадигми
The Power of the Theatre. Summary
