|
Нашата
препоръка |
|
Самотният човек. Новели
|
|
|
|
|
|
|
|
|
България в Първата световна война - 1914 - 1918. Илюстрована история
|
|
|
|
|
|
|
|
|
Марио Жеков 1898-1955 (представен от Марин Добрев)
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
Обичам те! Пази се...
|
|
Автор: Антоанета Тодорова (автор), Евгени Христов (съст.)
Раздел: Българска съвременна проза, Българска съвременна поезия, Пътеписи, публицистика и есеистика Издателство:
Виджи - Виктор Гуцев
Народност: българска ISBN: 9786197621181
първо издание, 2025 год. меки корици,
70 стр.
Цена:
3,00 лв
Прикачен файл:
|
Стихове, разкази и есеистика от Антоанета Костадинова Тодорова - Тони (1978-1998), издадени посмъртно.
***
„Не исках животът ми в очакване на смъртта из забутаните улички на еснафщината да премине”
Колебаех се между две заглавия на книгата. Това, което сложих на предговора, но малко съкратено. Примерно: „Животът и смъртта из забутаните улички”. И което поставих окончателно: „Обичам те! Пази се...” Антоанета се обесва на 20 години, на 31 май 1998 навръх рождения си ден. Гледах любимите й медальони, които е обичала да носи на мъченическата си шия. Един - със знака на мира и хипитата, създаден от Джералд Холтом през 1958 - право знаме по средата, две наклонени и всичко това оградено в кръг. Втори - кукерско лице. Трети - сърце, прорязано от кръст. Избрах четвъртия. На лицевата страна пишеше „Обичам те!”, на обратната - „Пази се...”. А заглавието на предговора е едно изречение на възпоменание от третата годишнина от кончината й - 31 май 2001. „Не исках животът ми в очакване на смъртта/ из забутаните улички на еснафщината да премине.” Дълго го търсих в записките ѝ, но не го намерих. Може да го е измислила мама - Наталия. Или е скъсала този лист. Навярно аз съм занесъл поръчката за жалейката, но съм забравил съдържанието ѝ.
Приживе познавах Тони само по лице от два магазина за музикални дискове, продавачка. Някъде в края на 1998 видях из улиците на Хасково жена, която не беше на себе си. Вървеше като обезумяла. И тя не знаеше накъде, без цел, напълно откъснала се от реалността. Това беше майка й Наталия. Моята бъдеща жена. Веднага я обикнах, у мен проговори съжалението. Много години, пет или шест, я водих за ръка като дете, докато ѝ премине вцепенението от ужаса. Никога не премина мъката ѝ. По цели нощи говореше с дъщеря си. Към Наталия изпитвах не само съжаление. Тя беше чуден човек и жена като никоя друга. Бях кореспондент на централен вестник за Хасковския район и така се пресякоха пътищата ни. Тони е родена в Коми, АССР, баща ѝ е българин, а Наталия е рускиня. Като идват в Хасково, мъжът я побийва и тя бяга с бебето. Тони завършва Немската гимназия в града през 1997 и започва да учи икономика във Велико Търново. Но от липса на пари се връща. През 1998 се подготвя да кандидатства Биология в Пловдивския и се самоубива. Понякога си мисля и това, че е една от многото съдби, прекършени от прословутото „Преустройство”. Мама Наталия казваше: „Тази ши*ана перестройка!”
Тони не е Петя Дубарова, която се развива като поетеса по-рано. Но стиховете, които оставя, са много обещаващи. Да не бе посегнала на живота си, щеше да е едно от запомнящите се имена в българската поезия.”
- от съставителя, из предговора
***
Отворил веднъж вратата,
не бягай,
а погледни към светлината
и макар очите ти да изгори,
ще прогледнеш -
това си ти.
|
|
|