Вероника решава да умре, Паулу Коелю, Обсидиан, 2005

Вероника решава да умре

Автор: Паулу Коелю
Раздел: Латиноамериканска художествена литература
Издателство: Обсидиан
Народност: бразилска
Преводач: Даниела Петрова
ISBN:
второ издание, 2005 год.
твърди корици, 205 стр.
Цена: 14,00 лв

Прикачен файл:

На 11 ноември 1997 г. Вероника реши, че най-сетне е дошъл моментът да се самоубие. Почисти старателно стаята в женския манастир, където живееше под наем, изключи радиатора, изми си зъбите и си легна. Взе от нощното шкафче четирите опаковки с приспивателни. Вместо да стрие хапчетата и да ги разбърка с вода, реши да ги изпие едно по едно, тъй като между намерението и изпълнението има дълъг път, а тя искаше да бъде в състояние да се разкае по средата. Но след всяко погълнато от нея хапче убедеността й нарастваше: пет минути по-късно опаковките бяха празни. Понеже не знаеше колко време точно ще мине, докато изгуби съзнание, бе оставила на леглото си едно френско списание - "Ом", от този месец, току-що пристигнало в библиотеката, където работеше. Въпреки че не се интересуваше особено от информатика, прелиствайки списанието, откри една статия за някаква компютърна игра (един от онези оптически дискове), измислена от бразилския писател Паулу Коелю, с когото случайно се бе запознала по време на една конференция в кафенето на хотел "Гранд Юнион". Двамата бяха разменили няколко думи и след това неговият издател я бе поканил на вечеря, но компанията бе голяма и нямаше възможност да разговарят по-обстойно върху някаква тема. Фактът, че се бе запознала с автора, я навеждаше на мисълта, че той е част от нейния свят, и ако прочетеше някакъв материал за работата му, времето щеше да мине по-бързо. Докато чакаше смъртта, Вероника започна да чете за информатиката - тема, която ни най-малко не я интересуваше, но това отговаряше на начина й на живот; тя винаги бе търсила онова, което е най-лесно, най-достъпно. Като това списание например. За нейно учудване обаче първият ред на текста я извади от обичайната и пасивност (приспивателните още не се бяха разтворили в стомаха и, но Вероника беше пасивна по природа) и я накара за пръв път в живота си да повярва на една фраза, която беше на мода сред приятелите и: "Нищо на този свят не става случайно." Защо точно този първи ред, и то в момента, когато бе започнала да умира? Какво послание се криеше в това, което бе прочела, ако наистина съществуват скрити послания, а не просто обикновени съвпадения? Под картинката, илюстрираща въпросната компютърна игра, журналистът започваше статията с въпроса: "Къде се намира Словения?" "Никой не знае къде се намира Словения - помисли си тя. - Дори това не знаят." Но въпреки това Словения съществуваше, беше навън, вътре, в околните планини и на площада пред очите и: Словения беше нейната родина. Захвърли списанието, не искаше точно сега да се възмущава от един свят, който не знаеше, че съществуват словенци: честта на нацията и повече не я засягаше. Бе настъпил часът да се гордее със самата себе си, да разбере, че е в състояние да напусне този живот, че най-сетне се е осмелила: каква радост! И вършеше това по начина, зва който винаги бе мечтала – с хапчета, които се оставят следи.