През втората половина от своя живот американската писателка Хилда Дулитъл (1886 – 1961), която става известна като поетеса под инициалите Х. Д., се съсредоточава върху прозата: опитът, споменът, блянът, видението стават част от живата тъкан на изкуството. Тя се вглежда в живота си и проследява емоционалните и духовните потоци под повърхността на обикновените дни. Но в това осеняващо пътешествие през времето и пространството читателят бива спечелен дори само от присъствието й. Онези, които съпровождат писателката в нейните търпеливи търсения, научават повече за крехкостта и устойчивостта на преживяното. За първи път на български език излизат три от нейните късни произведения с автобиографичен характер: „Призови ме да живея“), „Краят на мъчението“ (мемоар за Езра Паунд) и „Тетрадките от Хирсланден“.
