Винаги съм писал разкази - вече три десетилетия. Учех се да пиша все по-кратко за все повече неща. Но всеки разказ беше сам за себе си. Не се оглеждаше за компания.
Това е първата моя книга с разкази, създадена, благодарение на вестник "Стандарт", като книга, а не като сборник.
Това страшно притесняваше самите разкази. Те си правеха място с лакти, надвикваха се или пък се опитваха да мълчат отстранено.
Но разказите нямат повече права от човека - трябваше да се примирят с това, което им е отредено.
А отрежда съдбата.
Моята съдба отреди да съм жив, за да завърша книгата.
Докато съдбата на разказите е техният автор. И нека не ми се сърдят, че напълних книгата с тях такива, каквито ги роди мигът.
Съдбата просто е еднократна.
Независимо за какво пише, в крайна сметка Боян Биолчев винаги ни казва: красиво е, но е тъжно; тъжно е, но е красиво. Отвъд "сладкото нищо" започва една безкрайна красива тъга (Тъгата ми е вродена, казва той), която винаги ни белязва, а белега носим цял живот. Именно там, в това белязано пространство, е онзи Боян Биолчев, за когото мнозина фамилиарно твърдят, че са на "ти", а всъщност много малко го познават. И то не защото той не ги допуска там, а защото никак не е лесно да приемеш тъгата за естествено красиво състояние на нещата, да си пестеливо щастлив и да осъзнаеш факта, че това състояние за съжаление е далеч по-близо до истинското битие на човека, отколкото всякаква героична поза. В крайна сметка именно така се чувстват онези хора, които нито искат, нито умеят да се впишат в матрицата на съвременната глобалност. Защото - слава Богу! - няма глобални чувства, само фанатиците твърдят, че притежават такива. Мислите, чувствата, думите, любовта и, в крайна сметка, действията на всеки човек са винаги жестоко конкретни, те са винаги само "тук" и само "сега", а непреходността идва от способността да се примирим с тази отчайваща понякога конкретност на битието и битийното. Затова Боян Биолчев не обича Вселената и човечеството като цяло, нито пък признава наличието на тотално зло или тотално добро. Той обича пътешествията - винаги, навсякъде, по всяко време, семейството си и мъжките си приятелства, кучето Шери, пингвина Петкан, Резово и Университета. Обича да се гмурка и да строи - например "пияло" с покрив, където те чакат две малки гроздови. И да пише разкази - все по-кратки за все повече неща; напълних книгата с тях такива, каквито ги роди мигът.
в.Култура , брой 32, 22 септември 2006
Доц. д-р Тотка Монова е автор на книгите "Медиатекст" и "Думите, които разделят"; декан на Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет.
|
