От ПРЕДГОВОР-а
Когато се захванах през далечната 1966 г. да проуча въпросната тема като стипендиант на Фондация Александър фон Хумболт (ФРГермания), си въобразявах, че това ще стане сравнително бързо и лесно. Темата ми се струваше твърде елементарна, защото беше изследвана от премного автори и смятах, че вече до голяма степен е изяснена. По онова време приемах априори за безспорни фундаменталните постановки, които отдавна бяха утвърдени в българската, руската — съветската, и германската историография. В българската историография битуваше схващането, че Германия стои плътно редом със западните страни срещу Русия по Източния въпрос. Същевременно по обясними причини Бисмарк се смяташе почти единодушно за един от главните виновници за разпокъсването на България през 1878 г. на Берлинския конгрес. Обяснението за антируската и респективно антибългарската насоченост в политиката на Бисмаркова Германия се свързваше с известната пангерманска експанзионистична идея за "жизнено пространство" под девиза "Дранг нах Остен".
В руската и съветската историография пък открай време доминира панслависткото схващане, че Германия е най-големият враг на Русия и славянството, а Бисмарк е главният виновник за ревизията на Санстефанския договор и поражението на руската дипломация в Берлин.
В германската историография тази тема изобщо не фигурира като обект на изследване. Почти единодушно се приема съзнателно лансираното от Бисмарк становище в мемоарите му, че Прусия—Германия по никакъв начин не е заинтересована от Източния въпрос и не участва в неговото решаване, освен като неутрален арбитър, като честен посредник между спорещите страни в името на европейския мир.
