Тръгнах от Кант, за да платя един друг дълг към самия себе си, сключен още през студентските години, когато започнах да умножавам наблюденията си върху онова «опустошително» понятие (обявил го е Пърс), каквото е понятието за схема. Проблемът за схематизма се поставя пред нас точно сега, в разгара на дискусията за когнитивните процеси. Но много от изследванията страдат от недостатъчна историческа подплата. Говори се примерно за неоконструктивизъм, някои се позовават експлицитно на Кант, но много други практикуват неокантианство, без да си дават сметка. Винаги си спомням по този повод една американска книга, впрочем много хубава (и затова ще премълча името на съгрешилия, спирайки се само върху греха), където по едно време се появява забележка с горе-долу следното съдържание: «Изглежда, че по този въпрос сходни неща е казал и Кант». Ако, изглежда, Кант е казал сходни неща, задачата на един философ е да провери откъде е тръгнал Кант и в какви проблемни възли се е заплел, защото от неговия опит може да се поучим ние самите. Без да знаем, може да сме все още рожби на неговите грешки (както и на неговите истини) и знанието за това би могло да ни помогне да избегнем сходни грешки или заблуди, че сме открили вчера нещо, което той е предположил още преди двеста години. Нека го кажем с едно изречение: Кант не е знаел нищо за птицечовката — и в това няма нищо лошо, - но птицечовката, за да преодолее кризата на своята идентичност, би трябвало да знае нещо за Кант.
