ПРЕДГОВОР
През 30-те и 40-те години на XIX в. подвластното християнско население в района на Нишко, Пиротско, Радомирско, Белоградчишко, Кулско, Ломско, Видинско подема открита и въоръжена борба, изразила се в организирането на поредица от масови бунтове и въстания. В основата на продължителния конфликт между местното българско население и турските власти съвременната историческа наука откроява четири по-важни фактора: 1. Запазването в тези райони на системата на т.нар, господарлъци, при която селяните, освен държавните данъци, плащали наем за земите си и на местните аги; 2. Засилването на злоупотребите, насилието и рушветчийството от страна на турските чиновници; 3. Политическите брожения на Балканите във връзка с революционните събития в Европа през 1848-1849 г.; 4. Целенасочената политическа пропаганда осъществявяна от нарочно действащи сред българското население сръбски емисари, които чрез провокиране на брожения по сръбско-турската граница целяли да създават възможности за укрепване и разширяване автономния статут на сръбското княжество, както и за евентуални териториални придобивки на Белград за сметка на българите.
Сред всички въоръжени надигания в споменатите райони най-ярка следа в освободителните борби на българския народ оставя въстанието от 1850 г. Това въстание е не само най-масовото, най-мащабното и най-добре организираното. То видимо се откроява и по своя международен отзвук, и по ефекта, който предизвиква върху реформената политика на самото турско правителсто. Началото на новото българско съзаклятие било поставено в Белоградчик, като начело на заговора застанали Цоло Тодоров, Вълчо Бочов, Божил бакалинът, Лило Панов.
